"Thomas Wolfe"の名言

Make your mistakes, take your chances, look silly, but keep on going. Don’t freeze up.

That enfabled rock, that ship of life, that swarming, million-footed, tower-masted, sky-soaring citadel that bears the magic name of the Island of Manhattan.

Is not this the true romantic feeling - not to desire to escape life, but to prevent life from escaping you.

Most of the time we think we're sick it's all in the mind.

If a man has a talent and cannot use it, he has failed. If he has a talent and uses only half of it, he has partly failed. If he has a talent and learns somehow to use the whole of it, he has gloriously succeeded, and won a satisfaction and a triumph few men ever know.

You have reached the pinnacle of success as soon as you become uninterested in money, compliments, or publicity.

The reason a writer writes a book is to forget a book and the reason a reader reads one is to remember it.

You can't go home again

Come up into the hills, O my young love. Return! O lost, and by the wind grieved, ghost, come back again, as first I knew you in the timeless valley, where we shall feel ourselves anew, bedded on magic in the month of June. There was a place where all the sun went glistening in your hair, and from the hill we could have put a finger on a star. Where is the day that melted into one rich noise? Where the music of your flesh, the rhyme of your teeth, the dainty languor of your legs, your small firm arms, your slender fingers, to be bitten like an apple, and the little cherry-teats of your white breasts? And where are all the tiny wires of finespun maidenhair? Quick are the mouths of earth, and quick the teeth that fed upon this loveliness. You who were made for music, will hear music no more: in your dark house the winds are silent. Ghost, ghost, come back from that marriage that we did not foresee, return not into life, but into magic, where we have never died, into the enchanted wood, where we still life, strewn on the grass. Come up into the hills, O my young love: return. O lost, and by the wind grieved ghost, come back again.

I believe that we are lost here in America, but I believe we shall be found. And this belief, which mounts now to the catharsis of knowledge and conviction, is for me--and I think for all of us--not only our own hope, but America's everlasting, living dream.

[F]or he had heard an inarticulate promise: he has been pierced by Spring, that sharp knife. And life unscales its rusty weathered pelt, and earth wells out in tender exhaustless strength, and the cup of a man’s heart runs over with dateless expectancy, tongueless promise, indefinable desire. Something gathers in the throat, something blinds him in the eyes, and faint and valorous horns sound through the earth.

What I had to face, the very bitter lesson that everyone who wants to write has got to learn, was that a thing may in itself be the finest piece of writing one has ever done, and yet have absolutely no place in the manuscript one hopes to publish.

36. Призракът на смъртта през април стр. 589 В задния двор на старата тухлена къща, където живееше Мънк, един от тези малки, оградени дворове на нюйоркските къщи — частица от размерената площ на квартала, се виждаше парче стара изтощена земя, едно петно нежна тревица и едно-единствено дърво. През онзи април Мънк гледаше как ден след ден това дърво отново бързо се покрива с великолепната зеленина на младите си листа. И един ден, когато се взря в сърцевината на вълшебната му избуяла зеленина и забеляза как в нея проникват струйки трептяща светлина, как тоновете стават по-богати, как се менят и играят с най-незабележимите промени на светлината и с всеки най-нежен и неуловим полъх на вятъра, всичко това му се стори така живо, реално и силно, че то се превърна в магия и тайнство, събрало в себе си цялата мъчителна мечта на времето и човешкия живот. И внезапно той изпита чувството, че дървото се бе сляло със съдбата му, и видя живота си в цялата му мимолетност от раждането до смъртта. Въздействието на зеления цвят върху спомените му и чувството му за време го накараха да изпита своебразната сила и способността на пролетта да събужда у човека дълбокото, неуловимо и загадъчно усещане за неговата принадлежност към с

36. Призракът на смъртта през април стр. 589 В задния двор на старата тухлена къща, където живееше Мънк, един от тези малки, оградени дворове на нюйоркските къщи — частица от размерената площ на квартала, се виждаше парче стара изтощена земя, едно петно нежна тревица и едно-единствено дърво. През онзи април Мънк гледаше как ден след ден това дърво отново бързо се покрива с великолепната зеленина на младите си листа. И един ден, когато се взря в сърцевината на вълшебната му избуяла зеленина и забеляза как в нея проникват струйки трептяща светлина, как тоновете стават по-богати, как се менят и играят с най-незабележимите промени на светлината и с всеки най-нежен и неуловим полъх на вятъра, всичко това му се стори така живо, реално и силно, че то се превърна в магия и тайнство, събрало в себе си цялата мъчителна мечта на времето и човешкия живот. И внезапно той изпита чувството, че дървото се бе сляло със съдбата му, и видя живота си в цялата му мимолетност от раждането до смъртта. Въздействието на зеления цвят върху спомените му и чувството му за време го накараха да изпита своебразната сила и способността на пролетта да събужда у човека дълбокото, неуловимо и загадъчно усещане за неговата принадлежност към света. Първата зеленина на пролетта,и особено първата зеленина в града, не само обгръщаше целия хаос и безпорядък на града в огромната лирична хармония на живота, но и въздействаше магически върху всичките му спомени, така че целият живот, който пулсираше наоколо му се превръщаше в неделима част от всеки миг на собственото му съществование. По този начин миналото бе станало осезаемо като настоящето и той преживяваше събития отпреди двадесет години с такава сила и вълнение и чувство за реалност, като че ли се бяха случили току-що. Мънк усещаше, че във времето няма сегашно и минало, че никое „сега“ не е по-живо и действено от „тогава“, и така измислицата за непрекъснатостта на времето изчезна и целият му живот се превърна в едно нерушимо единство на време и съдба. Така през онази пролет съзнанието му бе всецяло погълнато от вълшебството на магическата зеленина и затова в живота му като във фокус се събра цялата сила на едно видение: това беше видението на смъртта: унищожението, което, неизменно присъствуваше в хилядите, непрекъснато вълнуващи мисълта му образи. Той виждаше света в краските на смъртта не защото се опитваше да го прегърне, не защото искаше да се измъкне от този така непоносим живот и да отиде в някакво свое, приказно кътче, но защото от години жаждата му за знания, която бе така ненаситна, че не му даваше мира, докато до дъно не изчерпи същността и смисъла на нещата, все още го тласкаше напред към бягство към живота. Но сега му се струваше, че самият живот то е изиграл.

49. Мрачен октомври стр. 743 Домогваме се до живота с тези словесни мрежи и капани, безумието ни расте с безсилието ни, опитваме се да запазим и задържим нещичко с цялата плодовита яловост на буквите и резултатът от всичко това са тези няколко хартийки, които се носят от вятъра. Не ни е дадено да притежаваме нищо, дори въздуха, който дишаме, а реката на живота и времето изтича от алчните ни ръце и с целия си глад и копнеж успяваме да задържим само няколко отделни трептящи мигове. И върху потъпканите и забравени думи, върху прахта и плесента на вчерашните погребения, хиляди пъти се раждаме в живота и смъртта и единственото, което ни остава, е уморената ни плът и натрапчивите ни случайни спомени. 49 · Dark October We reach for life with all these traps and nets of words, our frenzy mounts up with our impotence, we try to keep and hold some single thing with all this fecund barrenness of print, and the sum of it all is a few blown papers in the wind. The possession of all things, even the air we breathe, is held from us, and the river of life and time flows through the grasp of our hands, and, for all our hunger and desire, we hold nothing except the trembling moments, one by one. Over the trodden and forgotten words, the rot and dusty burials of yesterday, we are born again into a thousand lives and deaths, and we are left forever with only the substance of our weary flesh, and the hauntings of an accidental memory.

39 · Remorse His mind, now goaded by an intolerable desire to know her, see her, have and own her, to mine her life up bit by bit out of the depthless pit of time and the furious oblivion of the city’s life, and to join it, root and branch with all the fibrous tendrils of everything that she had seen and known and touched, to his own, prowled beastwise back across the jungle of the past, scenting the final limits and last implications of every casual word, each story, scene, or moment, each sight or sound or odor he had torn from her in three years with his tireless and insatiate hunger. 39. Разкаянието стр. 635-636 Сега мислите му се движеха от непреодолимото желание да я види и разбере, да я има до себе си и да я притежава, да изрови живота ? частица по частица от бездънната яма на времето и страхотната забрава на живота в града, да се слее с нейните корени и клони, да вплете в нишките на всичко, що бе видяла, разбрала и усетила, собствения си живот, който сега като див звяр дебнеше и обикаляше джунглата на миналото и душеше най-незначителните нюанси и загатнатия смисъл на всяка сцена и миг, на всеки поглед, звук или миризма, които през тези три години бе успял да отскубне от нея със своя непрестанен, неутолим глад.

34 · Glory Deferred I did not foresee you, Mrs. Jack—nothing in life has turned out the way I expected—but, like God, if you had not existed, it would have been necessary to invent you. 34. Славата не иде стр. 570 Не съм те предвиждал аз, госпожо Джак! Нищо в живота ми не се оказа така, както го бях очаквал — но също както господ, ако те нямаше, щеше да се наложи да те измисля.

9 · Home from the Mountain And above them the stormy wintry skies—sometimes a savage sky of wild, torn grey that came so low its scudding fringes whipped like rags of smoke around the mountain tops; sometimes an implacable, fierce sky of wintry grey; sometimes a sky of rags and tatters of wild, wintry light, westering into slashed stripes of rugged red and incredible wild gold at the gateways of the sun—bent over them forever with that same savage and unutterable pain and sorrow, that ecstasy of wild desire, that grief of desolation, that spirit of exultant joy, that was as gleeful, mad, fierce, lonely, and enchanted with its stormy and unbodied promises of flight, its mad swoopings through the dark over the whole vast sleeping wintriness of earth, as that stormy and maniacal wind, which seemed, in fact, to be the very spirit of the joy, the sorrow, and the wild desire he felt. 9. Завръщане от планината стр. 186 А над тях се стелеха бурните зимни небеса, понякога свирепо сиви с провиснали, парцаливи облаци, които с димните си валма обвиваха планинските върхове, друг път — диви и неумолими в студената си зимна сивота, или пък целите надрани и разкъсани от вледяващата зимна светлина, която на запад, пред самите слънчеви двери, се набраздяваше на разнище¬ни ивици от невероятно сияйно бакърено злато, схлупени отгоре им със същата пронизваща и неизразима болка и мъка, с онзи екстаз на дива страст, с онази безутешна скръб, с онзи дух на необуздана радост, така възторжен, безумен, бурен, самотен и прехласнат във вихрените си безплътни обещания за полет, в своето лудо стрелкане из мрака над обширната, потънала в зимен сън земя, както и бурният пощръклял вятър, който като че ли беше самият дух на радостта, мъката и дивата страст, обсебили момчето.

3 · Esther’s House Again, the world is full of people who think they know what they really do not know — other people have had their convictions and beliefs and feelings for them. 23. Домът на Естър стр. 423 Светът е пълен с хора, които смятат, че знаят това, което всъщност не знаят — вместо тях други хора носят техните убеждения, тяхната вяра и чувства.

29 · The Ring and the Book The whole passionate enigma of life, the living contradiction, the undemonstrable but overwhelming unity which comprises every antithesis by which men live and die, is evoked by the spirit of Spring as by no other season. And yet, to the young man, this time of year often seems to be the time of chaos and confusion. For him it is the time of the incoherence of the senses, the wild, tongueless cries of pain, joy, and hunger, the fierce, broken wanderings of his desire, the lust for a thousand unknown and unnameable things which maddens his brain, disturbs his vision, and rends his heart asunder. 29. Обръчът и книгата стр. 501 Цялата вълнуваща загадка на живота, живото противоречие, ненатрапчивото, но непреодолимо единство на всички антитези в живота и смъртта на хората се пробуждат с такава сила само от духа на пролетта. За младия човек обаче този годишен сезон често е време на бъркотия и хаос. За него това е период на объркани чувства, на необуздани и безмълвни изблици на болка, радост и копнеж, на жестоко и безрезултатно лутане в света на желанията, на стремеж към незнайното и безименното, което подлудява мислите му, разстройва взора му, разкъсва сърцето му.